Фалшивият аргумент на банките

от Жан-Пол Полен*

23 юли 2010

Финансовата общност се мобилизира, за да огласи своята загриженост – втвърдяването на банковите регулации и по-специално по-високите изисквания за собствен капитал, могат значително да увеличат рисковете за поскъпване на кредитите. Това ще тежи върху инвеститорите и ще забави възстановяването на икономиката.

На пръв поглед тази теза е проста и убедителна. Знае се, че собственият капитал е по-скъп за банките от привлечения и ако в бъдеще банките трябва да го увеличават, те неизбежно ще увеличат цената и ще намалят обема на отпусканите кредити.

Всъщност тези аргументи не са валидни. Защото намаляването на левериджа (увеличаването на дела на собствения капитал за сметка на привлечения, б. ред.) намалява институционалния риск на банките и съответно води до намаляване на цената на привлечения капитал и общо поевтиняване на привлечените средства. Теоретично този извод се потвърждава от известната теорема на Модилияни и Милър, позната на всеки студент по финанси, според която, при идеални финансови пазари, цената на капитала на едно предприятие не зависи от структурата на неговите пасиви.

Много неща са се изписали през годините, които са се опитвали да покажат, че идеалният свят в теоремата на Модилияни и Милър не съществува, но досега тя не може да бъде отречена при анализа на фирмените финанси. Поради това можем да потърсим нейното влияние и тогава, когато се объжда въпросът със структурата и цената на използваните от банките капитали.

В същото време има един друг аргумент. Цената на привлечените от банките капитали не зависи толкова от левериджа и от съответното изменение на банковия риск, колкото от публичните гаранции, които се дават за банковите депозити, в чиято ефективност се убедихме през последните две години. Акционерите и вложителите в банката всъщност няма да намалят очакванията за приход от инвестицията, съответстващи на намаляването на риска, свързано с увеличаването на собствения капитал. За тях този риск е така или иначе вече поет от схемите за гарантиране на банките, които са им безплатни или не им струват нищо. С други думи увеличаването на собствения капитал на банките може действително да оскъпи финансовите й ресурси, защото намаленият риск ще доведе единствено до получаването на по-малко средства от гаранционните фондове, а не до спестени средства на акционерите и вложителите.

Ако сме съгласни с горното, то трябва да си зададем въпроса дали е редно държавата да бъде гарант на всички дейности, включително най-рисковите със схемите си за гарантиране на депозитите и банките. Очевидно отговорът на този въпрос е отрицателен. Това, което трябва да се направи е да се ограничат рисковете, които банките поемат, включително чрез високия леверидж. Изискването за увеличаването на собствения капитал е само една стъпка в тази посока. Разбира се, държавата може да има много убедителни мотиви да гарантира определени видове банкови дейности. Това е така, особено в случаите, в които съответните кредити влияят върху конкурентоспособността – за изследвания и иновации или за подпомагане на социално значими проблеми, като заетостта или придобиването на семейно жилище. Това може да се прави по много различни начини – чрез поемане на част от лихвените плащания, чрез приспадане на лихвите от облагаемата печалба или чрез създаването на схеми за преференциално кредитиране.

Но във всички тези случаи правителството трябва да внимава да стимулира само определени целеви групи, а не всякакви кредитополучатели, защото по този начин създава икономически необосновани предимства, които се запащат с нестабилността на цялата финансова система. Следователно банковата общност трябва да бъде спокойна – очакваните промени, ако се въведат постепенно, ще доведат единствено до по-добро определяне на цената на риска. Това няма да попречи нито на финансирането на икономиката, нито на нейния растеж.

*Жан-Пол Полен e професор в Университета в Орлеан, Франция

Статията е публикувана във френския икономически седмичник Lеs Echos и е предоставена от автора специално за kalfin.eu